Tyxo.bg counter Българският език – Иван Вазов
Home Писатели Българският език – Иван Вазов

Рожден ден

 Рожден ден

Харесай нашата страница


Българският език – Иван Вазов ПДФ Печат Е-мейл

Автор: Димитър Михайлов
Ако литературата на един народ е памет за съществуването му през вековете, то езикът е градивото, материалът, с който той създава своята литература. Но преди това езикът е средство за общуване между хората, чрез него те влизат в отношение помежду си, разговарят, но също така чрез него се разпространява и предава устно от поколение на поколение народното творчество - песни, приказки, пословици и поговорки, гатанки, легенди. Така в езика на един народ се оглежда неговата история, в него намират отражение историческата му съдба и националният му характер. Вече на един по-късен етап се появява общуването чрез писмени литературни текстове. Литературният текст стои на по-високо равнище от обикновеното устно съобщение, а за разлика от фолклора е предназначен за четене и представя не колективното, а индивидуалното творческо съзнание. Освен информация той съдържа в себе си и възможност да пробуди у читателя емоционално преживяване и наслада. Литературният текст, създаван чрез езика, поражда естетическо възприятие у читателя, той борави с категориите красиво и грозно, поражда радост или тъга, гняв или възхищение, сиреч въздейства по много повече пътища, отколкото обикновеното устно общуване.
Всичко това се отнася пряко или косвено към стихотворението на Иван Вазов "Българският език". В бележка под текста поетът посочва конкретния повод за неговото създаване: "Написано в ответ на единодушните почти тогава твърдения за грубост и немузикалност на нашия език, твърдения, давани от чужденците, които пишеха за нова България, в това число и русите. В хармония с тях повтаряха това и самите българи!" Стихотворението звучи като полемика с тези твърдения, целта му е да докаже тяхната несъстоятелност и то точно тогава, когато на българския народ, получил съвсем наскоро своята независимост, е нужно национално самочувствие.


Истина е, че по това време (стихотворението е създадено през 1883 г., само пет години след Освобождението) в нашия език все още не са достатъчно развити отделните стилове. Най-богат и разнообразен със своите наречия и диалекти е разговорният стил. Въпреки натрупаната литература през Възраждането художественият стил е още неукрепнал. Вазов е първият ни писател, който има съзнанието, че езикът на литературата е по-различен от разговорния и че "не невежествените граматикописатели ще формират езикът ни и ще му дадат какъв-годе траен отпечатък, а талантите, писателите, които требува да се надеем, ще ги имаме занапред", както сам той твърди в статията "Българските граматики"" през същата 1883 г., когато създава и стихотворението "Българският език". Но макар и предимно в разговорния си стил, българският език е съхранен чист и звучен през вековете на турското робство, благодарение и на него ние оцеляваме като народ, чрез него от деди на бащи и деца се е предавало българското национално самосъзнание. Ето защо още в първата строфа на "Българският език" Вазов напомня за тази мисия на езика през робското минало. Той е свещен, защото е завещан от дедите ни и е запазил жива българската традиция. Той е "език на мъки, стонове вековни", защото народът ни е народ-страдалец. И най-сетне той е:
език на тая, дето ни роди
за радост не — за ядове отровни.
След тези стихове Вазов прави преход към съвременността си, когато "ядове отровни" създават и тези, които несправедливо охулват родния ни език. В следващите две строфи нападките им са отхвърлени с реторични въпроси и в защита на българския език поетът прави великолепна характеристика на неговите качества. Той е "език прекрасен", неговата мелодия е от "звуци сладки", а речта му е "гъвкава, звънлива", в която има "хубост, мощ" и разнообразие ("от руйни тонове какъв разкош"). Обръщението към езика, а не към неговите отрицатели, позволява на Вазов да възхвали красотата му и изразителните му възможности. За да дойде четвъртата строфа, в която поетът дава пряк израз на своята болка: въпреки тези достойнства "и чуждите, и нашите, във хор,/отрекоха те, о, език страдални!" Дотук стихотворението се развива като полемика, в която Вазов, като утвърждава качествата на българския език, всъщност отхвърля несправедливите обвинения към него.
Втората част на творбата (следващите четири строфи) разгръщат полемиката в друга плоскост. Тук пак става дума за езика ни, но вече като средство за създаване на поезия. Общо поставеният в първата част на стихотворението проблем за красотата на българския език се превръща в проблем за неговите литературни възможности.
Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп —
за груб брътвеж: те само бил орисал!
Това е и най-тежкото обвинение, което може да се отправи към езика на един народ. И Вазов с особена страст се заема да отговори на въпроса - може ли на български език да се създава пълноценна художествена литература? Към това "ругателство ужасно", към тази "низка клевета" поетът е най-чувствителен, затова и тук емоционалният градус на стихотворението е най-висок. Не случайно последните три строфи звучат съвсем интимно. Ако до този момент Вазовият лирически говорител не е лично проявен, то когато става дума за литературните качества на езика ни, той се намесва пряко в текста и заговорва в първо лице единствено число.
Характеризирал езика като отражение на историческата ни съдба (в първа строфа), възхвалил достойнствата му (във втора и трета строфа), тук вече поетът приема защитата му като съвсем личен въпрос. Вазов като творец не може да приеме обвинение то, че на български не е възможно да се създаде пълноценна литература. Сгъстяването на емоционалния градус идва и от мисълта, че това не са само обвинения, а и отрицание на "всичко мило нам и родно". За Вазов патриота, който подчинява целия си живот и творчеството си в служба на националната идея, на България, това вече е равносилно на кощунство.


Тук защитата на българския език косвено се превръща и в защита на националната ни самостоятелност, на правото на България да съществува като свободна държава със свой език и литература. Така че стихотворението "Българският език" е едновременно конкретен отговор на ругателствата против езика ни, възхвала на изразителните му възможности, но и защита на националната идея, а също така то е образец за поезия, създадена на същия този "охулен, опетнен" език.
Финалните две строфи илюстрират Вазовия обет пред езика ни, но те са и програма за бъдещо творчество:
Ох, аз ще взема черния ти срам
 и той ще стане мойто вдъхновенье
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;

ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.
С тези драматични и същевременно патетични стихове Вазов очертава двете основни задачи на своя творчески път. Той вижда смисъла на творчеството си в отстояване на националното ни достойнство (така срамът става импулс за поетическо вдъхновение), като по този начин създаденото от него ще има смисъл и за бъдещите поколения, защото творбите му ще пренесат истинската стойност на езика и ще го облагородят в "светли звукове". От друга страна, "чистий бляск" на езика ни в неговите художествени произведения ще бъде най-точният и достоен отговор на "хулниците".
Стихотворението "Българският език" притежава жанровите особености на одата. В него е изразено авторовото чувство на възторг и преклонение пред родния език, поетично са възвисени неговите качества, утвърдено е правото на езика ни да бъде средство за създаване на поезия, пламенно са заявени личните пристрастия на поета. Заедно с това ярко личи и чувството на гняв и несъгласие с хулите на езика ни. Контрастът между възхвалата и гнева очертават богатата емоционална гама на творбата и тя звучи едновременно тържествено-патетично и интимно-изповедно. Полемичният тон на стихотворението усилва неговото въздействие.
В стихотворението "Българският език" Вазов се изявява като народен поет и до края на живота си с чест изпълнява тази своя мисия. В много от произведенията си, като защитава националната идея, той отново възпява и красотата на българския език. На него специално посвещава и още две стихотворения — "Родната реч" (1914 г.) и "Езикът наш" (1916 г.), в които също развива идеята, че езикът ни е достоен да съгради високохудожествени творби.
Още по-категоричен в това си твърдение е поетът, когато към края на живота си, изстрадал всички превратности в съдбата на българския народ и на литературата ни, пише статията "Нашият поетичен език" (1920 г.). След като заявява, че "най-голямото съкровище, което ни отваря вратата си, е нашият народен език и народните умотворения", поетът почти повтаря характеристиките, с които е очертал облика на езика ни преди близо 40 години в стихотворението "Българският език": "... той е хубав и звучен. Той е гъвкав, преливен, ярък в звуковете си, разнообразен в интонациите си, енергичен, бих казал — мъжествен." Езикът ни "обладава богата ритмичност, годен е за всички стихотворни форми, ползва се с безкрайно богатство от рими мъжки и женски и е способен за най-музикален стих". Като завещание към бъдещите поколения звучат последните редове от статията му: "Езикът е жив организъм. Той расте, развива се, видоизменява се. Навярно в бъдещите времена под усилията на големи таланти той ще се усъвършенства повече, ще се облагородява....Той ще носи печата, който му даде длетото на талантливи майстори — от Ботева, до Яворова и Кирила Христов. (...) Но и тъй, както е днес, езикът ни е, както казах, пак великолепен по звучност, по изразителност и по енергия. И ние си го обичаме като едно от най-скъпите наследства, завещани нам от дедите ни."


 

 
XHTML and CSS.