Tyxo.bg counter Немили-недраги – Иван Вазов
Home Писатели Немили-недраги – Иван Вазов

Харесай нашата страница


Немили-недраги – Иван Вазов ПДФ Печат Е-мейл

Автор:  Димитър Михайлов
"Немили-недраги"
е една от най-представителните белетристични творби на Иван Вазов. Заедно с повестта "Чичовци" и романа "Под игото" тя допринася още приживе Вазов да бъде провъзгласен за патриарх на българската литература и го определя като художник и летописец на националния ни живот. Повестта разказва за българските хъшове в Румъния, описва техните съдби, премеждията им и патриотичните им пориви. Реално-историческото време на повествованието обхваща началото на 70-те години на XIX век (първите 13 глави) и лятото и есента на 1876 г. (от XIV до последната XVII глава). То почти точно съвпада с пребиваването на Вазов сред българските хъшове в Браила (1870-1871 г.) и в Букурещ (1876 г.), когато на два пъти поетът е принуден да напусне родния си град Сопот, за да избегне гоненията на турските поробители. По-късно в разговорите си с проф. Иван Шишманов авторът подчертава реално-историческата и автобиографичната основа на повестта: "В Браила без средства, безпомощен, немил-недраг, слязох в един хотел, който се посещаваше от български хъшове. Тук, попаднал в тяхната среда, аз споделях братски техния живот, техните идеали и авантюри. Повечето пъти се хранех наедно с тях в подземната изба на Никола Странджата, знаменосеца. Тая епоха от живота си аз описах много подробно в романа си "Немили-недраги" и в "Хъшове", гдето сам съм се изобразил под името на младия поет, Бръчков."
На друго място той посочва, че и останалите герои "са също живи лица под измислени имена".


…В повестта „Немили-недраги” липсва централен герой, който да обособи единна сюжетна линия. В един от епизодите такава водеща роля изпълнява Странджата, в други – Македонски, в трети – Бръчков или Владиков. Това е така, защото Вазовата художествена задача е да покаже колективния художествен образ на българските хъшове. Индивидуалният облик на героите е подчинен на колективното начало, тъй като всички те са орисани от обща съдба. Но това не означава, че отделните герои са лишени от свое индивидуално присъствие. Македонски е смел до самопожертвователност, когато трябва да се служи на народното дело, но той е безцеремонен и не изпитва угризения на съвестта, когато краде от своите приятели Владиков и Бръчков, за да похарчи след това спечелените пари от откраднатото пак за народното дело. Не случайно именно него Вазов героизира най-пълно (в епизода с преминаването на замръзналата река, за да отиде на среща с Левски). Но именно Македонски е подложен най-често и на ироничните забележки на Вазов. Когато Македонски казва за себе си: "...слава богу, честен човек съм..." или когато крещи неистово: "Да живее комуната!", авторът дава да се разбере неговата ирония към героя, защото след като е казал първите думи, Македонски обира на карти всичките пари на Бръчков, а след вторите — авторът прави следния коментар: "По това време комуната беше нещо ново и затова на мода", т.е. намеква, че героят не разбира съвсем смисъла на онова, което е казал.
Смесването на героичното с всекидневното и дребнавото прави образа на Македонски художествено пълнокръвен и убедителен. Той носи в себе си разнородни и разнопосочни черти, побрал е по нещо от всичко типично за хъшовския живот и това го прави устойчив и жизнен във всяка ситуация. Не случайно той единствен от героите на повестта остава жив, не случайно Вазов завършва повестта си с обръщение към него: "Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?..." Тези думи са упрек към времето след Освобождението, когато героите от националноосвободителните борби са забравени, но те ясно показват и авторовата симпатия към него.
Останалите художествени образи в повестта в по-голяма или по-малка степен също илюстрират отделни страни от живота и идеите на хъшовете, така че всеки от тях внася по нещо в колективната им характеристика. Странджата изцяло е отдаден на мисията си да помага на останалите, изпаднали в беда, свои другари. Той живее със спомените си за битките с турците, но неговите надежди са насочени към бъдещото освобождение на родината. Умира с мисълта за България. Бръчков е поет, идеалист, романтично слял се с идеята да служи на поробената си родина със слово и на дело. Хаджията и Попчето с хитрината си и с изобретателността си се приближават до някои черти от характера на Македонски, без обаче да притежават неговата пламенност. Но виждаме, че когато делото го изисква, Хаджията заедно с Бръчков и Бебровски участват в открадването на парите, за да се сформира чета, която да влезе в поробените български земи. Не е нужно да се изброяват главните черти в характера на останалите герои, за да се види, че и те по един или друг начин носят в сърцето си любовта към България и желанието да помогнат за нейното освобождение.
Заглавието на повестта "Немили-недраги" е точна характеристика на съдбата и участта на българските хъшове. Може да се предполага, че Ботевото стихотворение "На прощаване" е подсетило Вазов да озаглави по този начин творбата си:
Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда,
дето нас млади прокуди
по тази тежка чужбина –
да ходим, да се скитаме
немили, клети, недраги!
Единственото място в повестта, където е употребен изразът "немили-недраги", е в речта на Странджата. Обръщайки се към хъшовете, старият поборник казва:"... мъчно е за вас да гладувате и да се скитате немили-недраги по чуждите места...". Вижда се, че думите на Странджата почти буквално повтарят смисъла на цитираните Ботеви стихове. Но също така словосъчетанието немил-недраг по това време, а и по-късно, е битувало в съзнанието на българите точно със същото значение, което Вазов е вложил и в цялостния смисъл на повестта – хора, пропъдени от родината си, изгнаници-страдалци.


Героите на Вазов в повестта "Немили-недраги" имат минало и бъдеще, но са без настояще. Те живеят истински в своето минало (спомените им за битките с турските поробители) и чрез мечтите си за бъдещето (освобождението на България). По принуда те обитават един идеален свят от спомени и мечти, осъществяват се пълноценно само тогава, когато са изцяло потопени в него. Настоящето (реалният им живот в Румъния) е подчинено единствено на мисълта за физическото им оцеляване. Затова и понякога към тях (но само към настоящето им) е проявена ироничната гледна точка на повествователя.
В началото на повестта авторовото иронично отношение към хъшовете е ярко подчертано, след това то отново се проявява в отделни случаи, но когато разказът стига до 1876 г. (епизодите в Букурещ и на Гредетин) иронията изчезва. Тя е заместена с оценъчно-патетичната гледна точка на повествователя, героизираща изцяло хъшовете и представяща ги като страдалци за отечеството си. В този смисъл може да се говори за две основни оценъчни гледни точки (два гласа) на повествователя, които се проявяват, както в художествения разказ, така и в публицистичните отклонения.
Композицията на повестта "Немили-недраги" (начинът на подреждане на отделните епизоди в едно цяло) следва логиката на постепенното извеждане на героите от делничната дребнава обстановка и поставянето им в центъра на едно историческо събитие – избухналата през 1876 г. Сръбско-турска война. Впрочем още с първите епизоди Вазов загатва тази тенденция – да изведе своите герои от мрачната атмосфера на делника в ярко осветеното пространство на празника. Сив и безличен е животът на хъшовете по кръчмите, но участието им в театралното представление на "Изгубена Станка" ги прави герои, поне в собствените им очи. Речта на Странджата преди това е също едно своеобразно представление, което макар и за момент ги изважда от дребнавите кавги. След жалката им борба за оцеляване събранието у Владиков, свикано, за да решат кой ще занесе писмо до Левски, също ги поставя в ситуация, когато никой не мисли за себе си. Преминаването на Дунава от Македонски е празник за неговата дейна и находчива натура, самото прекосяване на заледените води е сякаш мост, който прехвърля героя от дребнавостта на всекидневието към героиката на приключението.
В предпоследната глава на повестта Вазов поставя хъшовете в откритото и изцяло осветено от историята пространство – битката при Гредетин. Това е най-истинската пиеса, в която те участват, сражавайки се за идеалите си, истинският им празник. Такава постановка за композицията на повестта  (като постепенно преминаване на героите и събитията от принизено-житейското към героично извисеното) се потвърждава и от отбелязаната вече смяна на авторовата гледна точка към героите – колкото повествованието върви към финала, толкова ироничното отношение на Вазов към героите бива замествано от патетичността му.
Почти всеки епизод има своя композиция с изразени завръзка, кулминация и развръзка, но като цяло повестта няма обособени композиционни елементи, тъй както няма и обособен централен герой. Така например ярки моменти в повестта са речта на Странджата, представлението на "Изгубена Станка", преминаването на Дунава от Македонски, боят при Гредетинските възвишения, но нито един от тези моменти не изпълнява ролята на кулминация по отношение на цялата повест, това са върхови моменти, но по отношение на отделните епизоди. Така композицията на цялата повест представлява мозайка от отделни епизоди, наслагани един до друг и следващи, макар и с прекъсвания, хронологическата последователност на разказваните събития. Само началото на повестта (I и II глава) може да се приеме, че изпълнява функцията на експозиция (въведение в общата атмосфера на емигрантския живот), а последната XVII глава изцяло има белезите на епилог, в който Вазов дава сведения за своите герои извън сюжетната линия. Тъжен е този епилог, защото в него четем следното за героите на повестта: "Почти всичките оставиха костите си на гредетинските негостоприемни височини (...). Остана жив само Македонски, комуто единадесетте рани заздравяха и дясната ръка изсъхна."
"Немили-недраги" е творба, която поглъща и разтваря в себе си различни жанрови форми – художествена повест, мемоарна литература, публицистично четиво. Разбира се, доминират присъщите на художествената повест особености, но тази нейна "смесеност" подсказва и възрожденското й потекло – "Немили-недраги" се ражда на базата на онова, което е достигнато в областта на прозата през Възраждането от Васил Друмев, Илия Блъсков и Любен Каравелов. Прякото цитиране или скритото позоваване на текстове от възрожденски автори също доказва това. Освен случаят със заглавието като цитат от Ботевото стихотворение "На прощаване", могат да се посочат и други примери в подкрепа на твърдението, че Вазов е имал пред себе си възрожденската ни литература като образец, достоен за подражаване, но и образец, който трябва да бъде надмогнат в художествено отношение. Например хъшовете пеят народния вариант на Чинтуловото стихотворение "Вятър ечи", представят на сцена повестта на Илия Блъсков "Изгубена Станка", самият Вазов се позовава на Каравеловата белетристика, когато характеризира един от героите си ("Той силно наумяваще букурещките типове на Каравелова."), и на записките на Филип Симидов. Но и тук той проявява двояко отношение към тези примери от възрожденската ни литература – и сериозно, но и иронично в някои случаи.
С "Немили-недраги" Вазов събира и усвоява пълноценно опита на Възраждането, но по мащабността на художествения си замисъл и по начина на осъществяването му той отива по-напред. Написал преди това спомените си от Априлското въстание, озаглавени "Неотдавна", и хумористичната повест "Митрофан и Дормидолски", именно в "Немили-недраги" той изявява себе си като истински белетрист – и в усвояването на повествователната техника, и в начина на изграждане на художествените образи, и в сюжетната и композиционна организация на текста. С тази повест Вазов узрява за белетристиката, усвоява законите на по-големите епически форми, за да напише малко по-късно и другите си знаменити прозаични творби "Чичовци" и "Под игото".
* Статията е публикувана със съкращения

 
XHTML and CSS.