Tyxo.bg counter Никола Вапцаров и неговата вяра
Home Писатели Никола Вапцаров и неговата вяра

Рожден ден

 Рожден ден

Харесай нашата страница


Никола Вапцаров и неговата вяра ПДФ Печат Е-мейл

Автор: Боян Ничев - из "Вапцаров или нашият поетичен диалог със света"

…На света на социалния ад, като негов антипод, несъвместим с него, но и неделим от него във Вапцаровата поетична вселена, противостои духовната територия на вярата и мечтата. Тия два свята всъщност са две поетични визии, изразени често чрез едни и същи амбивалентни образи, които се обръщат към нас от различните си страни. На това царство на мечтата Вапцаров посвети цялото си творчество и едно от най-любимите си стихотворения — "Вяра". То е лирична декларация, интимна изповед, послание към бъдещите поколения, манифест на Вапцаровата екзистенциално-практическа философия. "Вяра" е написано като програмно стихотворение специално за "Моторни песни" и не е печатано никъде преди и след това. Стихотворението е замислено така, че да придаде платформа и цялост на стихосбирката, да скрепи в едно двете части на Вапцаровия двулик художествен свят — света на суровата реалност и на реалната мечта.
Вапцаровата вяра-мечта има дълбоки социални корени, а оптимизмът му — свои исторически основания. Но тук мечтата му е формирана просто, естествено, с обикновени човешки измерения. Това е вяра в "дните честити", "че утре животът ще бъде по-хубав, по-мъдър". Това е отговор и вътрешна кореспонденция с лиричния герой на "Зора. Събужда се града", който навлиза в живота, чувствайки "цялата нелепост на тоя див, объркан свят". Там животът като реалност е характеризиран нравствено ("див") и от гледна точка на една човешка логика ("нелеп" и "объркан"). На него във "Вяра" му е противопоставен в рамките на Вапцаровата практическа философия един житейски антипод, който е характеризиран естетически ("по-хубав") и екзистенциално ("дните честити") и при последна сметка — отново от позициите на здравия разум ("по-мъдър"). Светът на екзистенциалния ад и светът на мечтата вяра, тия две противоположни лица на битието, у Вапцаров са представени нравствено, естетически и непосредно-житейски — с оглед на човека, изхождайки от него и връщайки се при него. И те се сливат в един изведен отново на равнището на обща екзистенциална категория образ, като понятието живот.

"Живот" у Вапцаров е образно обозначение на едно много широко и практически двупосочно противоречиво понятие за реалност. То има психологически и обективни измерения — обагрено е емоционално и е представено чрез конкретни реалии. Но винаги е съотнесено към човека и изведено от него. Във "Вяра" неговата противоречива двуизмерност е подчертана чрез идеята за враждата-дружба между него и лиричния герой - "С живота сме в разпра, но ти не разбирай, че мразя живота."
И житейската му измерност е подчертана чрез непосредствения сетивен витализъм на стихотворението. Това е едно от Вапцаровите стихотворения, в които най-ярко е изразено непосредно конкретно сетивно усещане на живота в неговата същност на непосредна човешка екзистенция:
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел —
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.
Силата на тая сетивност обаче е подчертана и същевременно извисена над обикновената чувствена виталност чрез съотнасянето й към две гранични екзистенциални ситуации, в които лиричният герой се поставя. По тоя начин тя придобива нравствени и философски нюанси, свързва се със смисъла и съдържанието на човешкото битие. В стихотворението Вапцаров е "устроил" две условни екзекуции на своя герой. Подложил е на проверка, изпитание и осмисляне неговия живот, като го е довел до границите му. В началото той предлага да си представим как хвърлят на шията му въжето, а в края проклина онези, които искат да прострелят сърцето му заедно с неговата вяра. В перспективата на онова, което чака след три години поет, върху фона на онова, което става с автора на тия стихове след това, тези "екзекуции" се превръщат в мрачни визии, в пророческо втурване на бъдещето в настоящето. В това няма нищо чудно. Психологически те са понятни и обясними. "Вяра" е писана някъде към края на 1939 г, в атмосферата на започналата война. Мрачните облаци над главите на всички, свързани с политическата съпротива срещу режима, се сгъстяват. Тези настроения — смъртна заплаха и предчувствие — поетът е изразил още преди три години в "Епоха". Прозорлив и чувствителен, Вапцаров е усещал къде може да свърши конфликтът между него и социалния строй. Той е разбирал, че това е един от ония дълбоки и непримирими конфликти, които обикновено се разразяват в кратка и неочаквана трагедия. Това реално, но дълбоко лично, невинаги ясно осмислено и осъзнато, но съкровено интимно усещане е в основата на Вапцаровото чувство за обреченост, което понякога го е съпровождало.


В сянката на тези две измислени екзекуции в лиричния "сюжет" на стихотворението са скрити неназованите социални основания на Вапцаровата вяра. Те са имплицирани във втория, социален план на това изразено на пръв поглед само в сетивни измерения чувство. Поетът спори с някого, който го екзекутира. Говори за екзекуцията на неговата вяра с куршум. В една обстановка, в която отдавна се стреля, тези пасажи очевидно не остават само като логически инсценировки, като умозрителен експеримент. Вапцаровата вяра има свой антипод и нейното основание за съществуване е в борбата срещу него.
Поради всичко това вярата у Вапцаров трябва да се види не само като едно послание към бъдещето, като едно абстрактно бъдеще, както е била разглеждана досега, а като конкретно преживяване в една конкретна житейска ситуация и в едно конкретно време. Нашето литературознание има едно неизпълнено задължение към Вапцаров: да определи по-точно и реално нравственото съдържание и социалните параметри на неговата вяра. Вярата е основна категория във Вапцаровия нравствен мир и за нея е писано и говорено твърде много. И тъкмо поради това трябва да се върнем отново към тоя проблем. Защото в процеса на Вапцаровата близо петдесетгодишна рецепция у нас и по света всяко десетилетие се е опитвало да даде свои измерения и съдържание на неговата вяра. И понеже вярата е свързана с бъдещето — да припише на това бъдеще своите планове, намерения, мечти и илюзии за него. В различните перспективи на годините за различните поколения Вапцаров изглежда различно. Неговата вяра като идеология и като нравствен идеал е била винаги непоклатима и непоколебима. Това е вяра в комунизма. Като хуманистичен идеал пък тя носи дълбокия смисъл на утвърждението, че "утре живота ще бъде по-хубав, по-мъдър". Като обща философска идея Вапцаровата вяра е свързана с идеята за прогреса и с непоклатимата увереност в неговата неотменност.
Трябва да кажа, че за самия поет обаче неговата вяра е нещо друго от онова, което ще вложат в нея потомците, нещо по-различно от това, което ще намерят в нея литературоведите. Тя е за него реална, конкретна и лична потребност, необходимост на съществуването му, импулс и сила за живот. Казал го е самият той: раздялата с нея би му причинила физическа болка ("бих ревнал от болка като ранена в сърцето пантера"). Тя е източник на духовно здраве и равновесие ("тя злобата в сърцето трансформира в една борба..."); тя го възпира да не пробие "своя слепоочник". У Вапцаров съществува опозиция злоба — вяра и емоционална триада злоба — борба— вяра, която е аналог на основната триада в неговия поетичен свят: социален ад — саможертва — мечтано бъдеще. Но за него това са преди всичко житейски понятия, екзистенциални категории, свързани с живота и съотносими преди всичко към човека.
Неслучайно най-яркият образ на бъдещето, единственият негов монументален образ, който ни е оставил — образът на завода на живота — в цялата си монументалност е все пак и житейски: завод на живота. Той е антипод на другия завод — завода на социалния ад. Тук амбивалентността на понятия и представи във Вапцаровия художествен свят най-ярко разкрива своята функционалност. Във Вапцаровата поезия като че ли има два завода. Неслучайно има и две стихотворения за завода: "Завод" и "Ще строим завод". Неслучайно и заглавието на едното звучи като констатация, на другото — като призив, като лозунг, като алтернатива. В този двуединен вапцаровски свят вярата е духовна храна и профилактика срещу отровата на злото в тежкото всекидневие.
Така че, когато Вапцаров казва, че "утре животът ще бъде по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден", това е една жизнена потребност за него, то му помага да живее. Същевременно то открива мощта на романтичния полет, насоката му. Но в никакъв случай не бива да се схваща като едно конкретно обещание. Тези образи имат значителна психологическа реалност и обемност, те са част от вътрешния живот на поета и всекидневието му. На тях не бива да им се приписват обаче конкретни обещания за бъдещето. Поетът никога не е подписвал полици за бъдещето, които сам не е в състояние да изплати...
На интересни и характерни неща ще се натъкнем, що се отнася както до съдържанието на Вапцаровата вяра, така и до стилистиката, чрез която е внушено това съдържание, ако се опитаме по-конкретно да проанализираме ония места, в които тая вяра е изразена, нещо, което за съжаление не е правено досега. Най-конкретно поетична изява Вапцаровата вяра е намерила в три стихотворения: в "Не бойте се, деца!", в "Сън" и в "Ще бъда стар, ще бъда много стар". И същевременно в тях най-ясно личи характерът й на поетична визия. Любопитни са средствата, чрез които тя е изразена в "Не бойте се, деца!". Да припомним известните стихове:
Ще дойдат години
и ний ще ги стегнем тогава,
на дните водите
ще впрегнем в бетонен ръкав.
Не ще ги изпуснем, нали?
Ще ги впримчиме здраво.
Ще им кажем:
"Така ще вървите!"
И те ще тръгнат — така!
Ще имаме хлеб тогава.
Ще имаме хлеб!
И радост в очите ще имате,
мънички мои.
Имам ли аз,
то значи да има за теб,
имаш ли ти,
то значи да има безброя.
И толкова хубав ще бъде
тогава живота.
И днешната плесен
ще бъде безкрайно далеко.
Ще пееме всички...
В това сложно композирано изречение Вапцаров сам е изразил опозицията между мечта и реалност, между действителност и бъдеще, очертал е поетико-утопичния характер на вярата си:
И аз, понеже нямам храна,
понеже нямам с какво,
ето на:
ще ви нахраня
със вера.
Само съвременната техническа образност в началото ни пречи да възприемем тия стихове като тържествен псалм на бъдещето. Но дори тя не може да ни попречи да почувстваме интонацията на приказнична гальовност и стилизирана приказнична фантастика, която се крие в тях. Но поетиката на Вапцаровата приказничност е обратна на традиционната. Инициалната формула на вълшебната приказка гласи: "Имало едно време." У Вапцаров тя звучи: "Ще има едно време" — "Ще дойдат години".
Разбира се, когато става дума за "Не бойте се, деца!", в никакъв случай не бива да забравяме оптимистичната поанта на стихотворението: "Ала не бойте се, деца, за утрешния ден!", която идва в полемика с Яворовото стихотворение "Деца, боя се зарад вас". С чистотата и лъчезарната наивност на детското мислене е свързана и мечтателността в недовършеното стихотворение "Ще бъда стар, ще бъда много стар!":
Тъй както малките деца разлистват и почват със картинките — от края, така и мене днеска ми се иска за бъдещето да си помечтая.
В това стихотворение е дадена своеобразна вапцаровска философия на мечтата: мечтата не зависи от цензурата; мечтата носи вътрешно нравствено сияние; когато си лишен от възможност за дело, мечтата е твоето дело; по-добре е да мечтаеш, отколкото да стоиш със скръстени ръце или да изпаднеш в униние. Тези значения са имплицирани в четирите стиха на третия куплет:
Защо пък не? — В мечтите няма цензура,
мечтите греят е синкава прозрачност.
А по-добре е да подгониш вятъра,
отколкото да седнеш и да плачеш.
Вапцаров не превръща мечтите си в химери, нито в заклинания, които бъдещето трябва да изпълни. Мечтите за него са психологически състояния, идеал за бъдещето.

 

 
XHTML and CSS.