Елин Пелин и историческият развой на българския разказ ПДФ Печат Е-мейл
Симеон Янев
В нашата литературна история Елин Пелин е един от най-изследваните автори. Фактическият материал, отнасящ се до личността на твореца и генетиката на разказите му, на социалната им обусловеност, е вече прецизно документиран. На днешните и бъдещите изследователи се представя богато досие, съставено от труда на много предшественици. Едновременно с това художественият свят на Елин Пелин е обект на успешни съпоставителни изследвания (книгата на Искра Панова например за Вазов, Елин Пелин и Йовков). В светлината на съпоставката ярко се открояват спецификата и творческата наследственост на автора, определя се неговата самобитност. Такъв анализ е и възможност за портретуването на писателя, той може точно да определи и неговото място в историята на жанра. Но върховите постижения в литературата, отделно взети, често представят различни етапи от развоя на жанра и сами по себе си, разграничавайки се, не дават представа за същността на процесите, които движат жанра в неговата еволюция. Свързани със „социалната поръчка на времето” и определяни донякъде от нея, тези процеси бележат в етапа пригодността на жанра за пълноценно участие в естетическия обмен или обратно – неговата аморфност.
Новобългарският разказ показва в развитието си известни закономерности, които го характеризират не само като поетика, но и като смисъл.
Смисълът на тая уговорка се отнася до една устойчивост в различни обществени и културно-исторически стадии. Именно устойчивостта, двустранно проявена, засяга същността на жанра като явление. Всеки голям национален писател в творческата си инвенция представлява важен дял в развитието на жанра, в който работи. Ето защо обяснението на спецификата на един автор означава и обяснението на неговия принос в развоя на жанра. Този принос може да изразява доразвиване на съществували и до него тенденции, довеждането им до идейно-художествено съвършенство. Той може да означава и обратното – отричането на старите тенденции в името на новопроявените. Ако първия случай заради постепенността на качествените изменения можем да наречем еволюция на жанра, то вторият с резкостта на качествените изменения е истинска жанрова революция, рязка и чувствителна промяна, която още не означава прерастването на жанра в нещо съвършено ново, но заедно с това свидетелства по-силно от обикновено за новопроявени тенденции. Новобългарският разказ от Възраждането и първите десетилетия след Освобождението изживява една подобна промяна, която е свързана с Елин Пелин и се представя най-определено в неговото творчество от началото на века. Тази промяна би могла да се нарече перманентно движение от фрагментарния към монолитния разказ в литературата на Възраждането и на първите десетилетия след Освобождението и победата на това движение при Елин Пелин.
Движението от фрагментност към монолитност, ако се проследи литературата на посочения период, е процес, който не характеризира само отделни творци на Възраждането и след него; то е процес, характерен за съвкупността на жанра. Фрагментният разказ не е квалификация, отнасяща се само до формата, защото тази форма е следствие и резултат на съдържание, което я диктува и изисква. Заедно с това фрагментният разказ е пряко следствие на социално-исторически предпоставки, които не могат да бъдат отделени от художествените процеси. Фрагментният разказ преди всичко е възможност за осветляване на събитията, на обекта отвън и многостранно, той призовава публицистичността като достойнство на художествената тъкан, а не я изолира. А публицистичността, както е известно, е основна характеристика на възрожденската ни литература. Тя определя мнозинството от авторите и след Освобождението. Фрагментният разказ е осъществената възможност за категорична авторска позиция, за недвусмисленост и рязкост на авторската присъда.
Следва